This post is available in English

Моята история за аменореята и как аз се справих с нея.

Здравей, да, ти, точно ти, искам да ти кажа, че не си сама. Че не си единствената, на която нещо подобно се случва и че си силна, ще се справиш и преминеш през този период.

Какво всъщност е аменореята? Това е липсата на менструация за 6 или повече месеца. Може да се дължи на физиологически, психологически, генетични и биохимични нарушения. Също така физическо претоварване, стрес и промяна в начина на хранене. Единствените периоди, в които такава липса е нормална е преди започването на пубертета, по време на менопауза и по време на бременност и кърмене.

Тя се дели на два вида – първична и вторична. Първичната е тази, при която момичета до 18 годишна възраст, все още не са имали първия си цикъл. А вторичната е тази, за която ще си говорим, а именно липсата на менструален цикъл за дълъг период при жени/момичета, които са имали нормален такъв преди това.

Дотук с теоритичната страна на проблема. Сега ще ти разкажа моята история. През 2014 г. реших, че искам да отслабвам. Не ме разбирай погрешно, не бях дебела, може би 50-51 кг, но си бях вманиачила, че съм и че искам да съм по-слаба. Че не се харесвам, не съм достатъчно секси, оформена и каквото още се сетиш. Започнах да спазвам 90-дневната диета, която ми харесваше, защото можех да си хапвам от всичко, а отслабвах. През лятото, започнах да имам проблеми с менструацията, но ги неглижирах. Даже, обръщайки се сега назад, мога да кажа, че се чувствах чудесно. Започнах да тренирам, всеки ден, силови тренировки, йога, но и намалявах храната. Изпробвах какви ли не режими – високомазнинно ядене, постене – веганство, смутита, всичко. Докато достигнах 46 кг и дори тогава, не се харесвах. Лицето ми беше изпито, бях загубила чара си, но исках да отслабвам още. Момичето, което виждах в огледалото беше все още „дебело“. Имаше нужда да се променя още.

Всичко се дължеше на суетата ми..не бях дебела, бях нормална, но исках да съм по-слаба и по-слаба…докато не го постигнах. С големи ограничения, минималистично хранене, много тренировки…всичко наведнъж, без да осъзнавам колко си вредя. Докато…..докато не ми казаха, че съм тръгнала по пътя на анорексията. Да, естествено, че в първия момент не повярвах, не повярвах и не исках да повярвам…но колкото повече време минаваше, толкова по-зле се чувствах и трябваше да оправя този проблем.

Най-тежко се отрази на майка ми, която се опитваше по всякакъв начин да ме предпази, да ми помогне, да ме предупреди, но на 21-22 години, ти искаш да си счупиш главата сам. Не слушаш и продължаваш. Толкова много караници, сълзи, стрес. Началото на 2015 г. вече отидох на лекар. Думите ѝ ме приземиха, дотолкова, че не спрях да плача. Каза ми, че яйчниците ми са толкова малки, че са станали като стафиди. По-зле бяха от на жена в менопауза и ако продължавах така, никога не бих могла да имам деца. Шок..аз винаги съм искала да се омъжа и да имам 2-3 деца поне. През цялото това време не бях сама, имах човек до себе си, който винаги е харесвал начина, по който изглеждам и никога не ми беше давал повод да се съмнявам в себе си, но..Предполагам, че моето съзнание се беше разбъркало тотално.

Започнах с различни хормонални изследвания, докато се установи къде е проблемът, приемах какви ли не хапчета, но нищо не помагаше. Вече не тренирах толкова много и се хранех повече, но..нямаше промяна. Започнах да качвам килограми, не много, в началото беше бавно, но в продължение на близо година, нямаше никаква промяна. След като се посъветвах с майка ми, която е медицинско лице, ѝ споделих, че не искам да продължавам да лъжа тялото си по този „изкуствен“ начин и че искам да го оставя да се бори само. Не съм пила хапчета преди, защо беше нужно да ги пия сега? Тук искам да уточня, че не съм лекар и това, че при мен е помогнало по този начин, не означава да постъпвате така. Посъветвайте се с лекар и обмислете добре преди да предприемете спиране на прием на каквито и да е лекарства.

Чудех се къде е проблемът? Ядях всичко, не тренирах вече така, но..в главата ми беше стрес и каша. Ужасно беше всяка една секунда да си мислиш, че си болен и да не си сигурен, че каквото и да направиш, ще помогне. Всичко беше на психологическа основа. Страхувах се, качвах килограми, а промяна нямаше. Страхувах се да се ограничавам. От крайността да не ям, преминах в другата крайност да ям всичко, по много. Дори храни, които никога не съм харесвала. До лятото на 2016 г, когато месечния ми цикъл започна да се появява. Щастие, безкрайно щастие.

В началото беше нередовен, но нямаше значение за мен, защото го имах, отново. Изобщо не исках да се оплаквам, да се тревожа и т.н. Но..дойде страхът, страхът, че ако спра да ям дадена храна, ще се върна отново там. Ще спре отново и този път нищо няма да помогне.

Мислех си, че съм здрава вече, че мога да започна да работя върху себе си и да се обичам отново. За 2 години качих повече от 20 кг. Това беше шок не само за психиката ми, но и за тялото ми. Малцина са тези, които знаят какво е от размер 34-36 да минеш на 40, да не можеш да се погледнеш в огледалото, да не си купуваш нищо, просто защото…ще си купиш, когато отново си слаба. Чувството беше ужасно..Понякога дори не исках да излизам с приятелите си, не исках да ме виждат в този вид, не исках да съм толкова различна и далечна от себе си..Винаги съм била общителна и комуникативна, тогава бях затворена.Предпочитах да се разходя сама, отколкото в компания.Самосъжалявах се и не можех да повярвам как съм се докарала до това състояние? Не можех ли да бъда просто щастлива, без светът ми да е обсебен от храна и килограми.

Отне ми други две години, да се науча да се обичам отново. Първо преминах през период на омраза към себе си, към това дебело чудовище, в което се бях превърнала, към всичко. Ядях всичко, по много, стресово, не можех да спра. Купувах си шоколади и не спирах, докато не ги изям целите. Всичко сладко и солено. Като една бездънна яма, която не можеш да нахраниш. Мразех се, мразех в какво съм се превърнала, мразех, че съм наранила хората около себе си с тази обсесия. Единственият начин да се променя, беше да се приема, да се науча да се обичам. Да осъзная, че хората, които са ми близки, не ме оценяват по начина, по който изглеждам, а по това какъв човек съм. Имах подкрепа и обич, които ме накараха да погледна към себе си по друг начин.

В началото несъзнателно спрях да се храня емоционално. Слушах тялото си и ядях, когато бях гладна. Нямаше нужда да изям всичко наведнъж, да се приключи, да се натъпча, а след това да се мразя. Да мразя себе си и да мразя храната. Хората имаме тази вродена способност да се нараняваме мазохистично, а след това да се обвиняваме. Първата промяна всъщност беше това да ям, колкото тялото ми има нужда. След това започнах да се движа повече, правех редовно йога, не повече от 30/40 минути на ден и дълги разходки. И килограмите започнаха да намаляват, а самочувствието ми да расте. Все повече харесвах и вярвах на момичето в огледалото. В последствие започнах да включвам и по-силови тренировки – с тежести, ластици и да ограничавам захарта от менюто си. Сладките изкушения винаги са били голямата ми страст. Затова и обичам да експериментирам с алтернативни заместители и да приготвям различни вариации на тях.

Купих си първите дънки след поне година и половина избягване на панталони. Носех само рокли и поли, които да не очертават тялото ми, колкото това беше възможно. Фактът, че се бях престрашила да сложа панталон, значеше много за мен. Значеше, че има промяна и че съм повярвала в себе си, че хората, които ме обичат са повярвали в мен.

Минавайки през всичко това, осъзнах, че живеем един живот и че ограниченията накрая само ни вредят. Застават срещу нас и ни припомнят, че колкото повече се ограничаваш, толкова по-силно си го „връщаш“ след това. Затова през цялото време на възстановяване досега, нищо не е на всяка цена. Ако искам нещо силно сега, по-добре да си хапна една хапка, отколкото да се натъпча след седмица.

Целият процес на възстанояване беше продължителен и труден, но се справих. Ти можеш също. При мен отне доста време, защото бях „тормозила“ организма си дълго. При теб може да отнеме по-малко. Но всичко е в баланса. Нищо не е вредно, ако е в умерени количества.

Едно е ясно, сега 6 години след това, преминала през всичко надолу, нагоре, от 46 кг до 70 + кг и обратно до сегашните ми килограми, които не знам колко са, защото не използвам кантар, но може би над 55 кг, не бих позволила на себе си да бъда отново там. Не бих позволила на себе си да залитам в крайности от неядене до преяждане, ограничаване на всякакви групи храни и т.н. Сега..тренирам, когато ми се тренира, ям шоколад и торта, ако ми се доядат. И да, храня се здравословно, колкото мога на 80%, но нищо не е на всяка цена. Живеем един живот, какъв би бил той без любимото ми джелато? Или любимата ви храна?

Ако преминавате през нещо подобно и имате нужда да поговорите с някого, може да ми пишете. Ще се радвам да помогна на всеки :).

3